Без да тъгувам за нищо... и за никъде...
Без спомените си  от  клетката за птици...
В уют пастелни светове  без ликове
седя... разхвърляни без цел възглавнички.
Кът семпъл в малък нощен ресторант...
Клавиши... Музика и приглушени светлини.
Не помня болки. А не искам и да знам...
Засмяна... Цвят и в вазата цъфти...
Отнасят ме хортензиите към Япония...
Усещам дъжд по нежната си кожа...
Почти се сливам с чайна церемония...
Навън студът забравен се разхожда...
Безвремие... На пръсти съм преди да литна.
Жертвах мъжете си, да бъда може би до теб...
Отвсякъде разбирам... Има смисъл...
За кой ли път напускаме Шанз-Елизе...
Въпросите из космоса се губят без следи...
А аз излизам да попея в полуздрача...
Защото вътре в мен шумят реки...
Без да тъгувам... Без дори да плача...