Когато светулките порастват
В онези дни краваят на Луната
се спускаше в трапезата и ронеше
трохи, които грееха по устните.
Те дълго бяха малкото, което
ни пазеше сърцата от порастване.
От тъмно утро пламъка им следвахме.
По- ранни бяхме даже от петлите.
Петлите ни преследваха наежени
по двора. И ни пъдеха с гълчене.
И тичахме на босо по тревата.
Петлите после гордо кукуригаха.
Събуждаха брадясалия вятър-
росата си той бръснеше в комина,
но скоро укротено се постилаше
във пасищата. Тръгваха воловете,
от силните ръце на дядо дърпани.
И жегата в опашките им тръгваше.
Мухите за часовник ги използваха.
Воловете по пладне тежко пиеха
с изплезени езици, от реката-
където често обедните срещи
мухите си подготвяха от вчера.
След нашите пети и баба ставаше.
Прегърбено, но пъргаво се втурваше
по дирите ни, за да ни нахрани
със още топла, царевичена каша.
Не бяхме гладни. Криехме дъха си
в лозниците. И с грозде се замеряхме.
Но баба ни познаваше по сенките.
И трябваше да тъпчем през бостаните,
пъдарят да ни гони с тежка пръчка
и потни да се крием във тунелите
от винаги засмени слънчогледи.
Към вечер баба нямо ни намираше.
Засрамени се връщахме на двора.
Посядахме един до друг край огъня.
И всяка шепа имаше светулка,
която осветяваше градината,
подобно сцена- там щурците пееха.
И пееше в стомасите коприва-
без детските копнежи да ожули.
Когато натежаваха клепачите
отваряхме чешмата, а водата
с приспивна песен идваше в гърлата ни.
Заспивахме във вечно тревни сънища.
И вярвахме, че няма да забравим
светулките. Но дядо падна в тъмното.
Наложи се светулките да слязат
при него, та в небето да го дръпнат.
Но повече при нас не се завърнаха.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me