Получих красотата ти накуп
с най- грозното у тебе - съвестта ти.
Неостаряващите ти вини
на вярност към убийците от вчера.

Страхувам се от белия ти ден.
Страхувам се, че може да го срутят
онези пристани от плаващ мрак,
които насън с котви те замерят.

Вълните им изрониха с медузи
бетона на моминската ти чест.
Недей им позволява да се връщат.
Не са море, за да ти бъдат ек.

А дъждове с тела на бягащи
и нито капка твоя сол не носят.
Ти си бесът в тъгата на море,
което нощем се самоудавя.

Пропукват крехките скривалища
под бялата ти кожа бурите.
И слънчевите гънки се набръчкват.
Стъмняват се в предвкусване на дъно.

Насилваш с тъмнината си прозореца.
Издърпваш въздуха му от луната.
Косите ти са гарваново ято,
което кълве мигащите сламки
в лицето ти- открит риф самота.

Сънят на отливите заповядва
да не го будиш, даже си будна.
Да смелиш като пясък всичко живо,
което пречи да ти е единствен.

А устните ти, сгърбени с въздишка,
приличат на смокинови дървета.
С уцелени от мълнии плодове,
готови да дадат обет за дюна.

Но протезирането ти е чуждо.
Аз дълго слушам мокрия ти вятър.

Събирам нощните гароти на съня ти,
откакто позволих да ме порежат.
Пришивам твоите оръжия на струни
в отворената ми гръд на китара.

По раните им бавно резонирам.
Изсвирвам насъбраната им болка.
Отиват си и пак си без клепачи.
Притегляш уморената китара
на скута си- дочакал утро прилив.

Заглъхващите отливи на снощи
прошепват на прозявката- приспи го!
Ръцете ти обаче не ги чуват.
Крещи в тях репетиция на чайки-
надвиква тишината си по мен.

Шуми узряването на смокини
в китарения дъх пуснали корен.
Не ми се спи. Китарите са будни,
когато струните им ги сънуват.