По стъпките ти диша самотата
нахлупила небрежно стар каскет.
Животът като сцена от театър
завърта мислите ти в сложен пирует
за да подготви публиката за финалните фрагменти
на топка свивайки горките им души.
Последни думи! Тишина. Аплодисменти!
Безмълвно втренчени във голотата ти очи
които отразяват онзи смисъл
от чийто извор пие тъй нареченият бог...
Сълзите ти остават зад кулисите,
а болката е онзи тежък монолог
безкрайно дълго репетиран в огледалото,
отнел ти толкова безгрижни, светли дни...
Кажи приятелю - какво е да си Цялото,
разпръснато в милиони слънчеви лъчи?
Кажи какво е да си тук и да те няма,
да знаеш, че си миг, но да блестиш,
да имаш силата след всяка своя драма
грима да махнеш и костюма да свалиш,
а после оглушал от ръкопляскания
да си наместиш стария каскет
и много тихичко да се изнижеш от тълпата,
да бъдеш Никой... - същевременно Човек???...