Върви на тъмно пътят.
По него, подир разбитите му камъни,
вървя и аз,
загърната с лилавия шал,
да си приличаме с вечерния воал
и с утринния цвят на теменужките,
когато изкача със себе си върха,
там, накъдето ме повика вятърът,
посипвайки калта с изстналите ноти,
в които не откривах повече звездите
и песента на миговете,
и късах от цвета на песента,
тъй както песента разкъсваше сърцето
и уговаряше кръвта да не изтича
от раните на ерозиралия в мене връх…
Не може да намери пътят края.
Светът притихнал е до дъното му.
Светулките са се превърнали във фарове,
а лампите, са отражения
на свършили луни.
Разхвърляни от нечий гняв
кибритени кутийки
и дървени, по края с грях,
от детството на всеки кубчета,
под покривите си са приютили
и самия гняв,
и всеки страх, и сънищата на усмивките…
С върха не свършва моя път.
Оттам ще видя само
къде ли продължава моето напред,
света, в дланта на времето,
небесната му чаша, изсипала нощта,
за да попитам
кой има правото на път,
когато срещаш някого на кръстопът…
Или ще се превърна в птицата на вятъра,
която моли всеки, стигнал до върха си
с нея да политне,
да си последва унеса,
да си взриви оковите в очите
и да отвърже волността в сърцето,
от жажда за споделяне,
изтрила сто стоманени подкови,
окървавила си нозете в прангите,
очаквала вика на пътя… от върха…
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me