Поле от камъни. Древни. Пък неми.
Дори мъхче от мъдрост не протягат.
И слънцето, което ги подгрява,
доказва не оазис. А пустиня.
Пристане ли им дъжд вода да бъде,
остава ненапит и дълго плаче.
Сълзите могат да попият ехо,
единствено ако мигът ги стопли.
А в тази равнина от твърдо нищо,
и тикове на трупове не мърдат.
Тъй сякаш са оптическа измама
живяните грапавини от памет.
Но истината е в пукнатините,
които ги събират и разделят.
Безброй спящи змии под тях се кътат.
Като мечти в очакване на случка.
Една напуска тъмната си дупка.
Ала отказва черната и` кожа
да служи за изстиваща украса.
Пълзи за кремък по грапавините.
И моите ръце сърбят за грапаво.
Нека сред камъните стана камък.
Защото знам, че нищо мъртво няма.
Когато камъкът срещне змия,
и слънцето танцува помежду им -
змията побелява като сняг.
А пред студа и` камъкът е топъл.