Момичето с цигулката живееше на пясъка

и пееше на дюните. На драките. На рибите.

На изгреви не вярваше. Но залезът е кратък

и може да го чуете, когато е невидим.

 

Събираше си съчки. ПривЕчер, по замръкване.

Кибритът се взривяваше от досега с ръцете ú .

Вселената осъмваше щастлива и препълнена

от тъмното на огъня, от светлото в морето.

 

Умееше чорбици - от мидички и камъни.

Звездите се притулваха зад гневно бели облаци.

Когато тя засвиреше, засенчваше и пламъка.

Божествена по дяволски. И бременна от Космос!

 

Морето се смаляваше. Мажорно и послушно

облизваше нозете ú - щастливо синьо куче -

размахвайки опашка я вземаше на мушка.

... Тя доверчиво легна в морето. Като суша.

 

Цигулката бе върната - на прилива от люлката -

водите  я подхвърляха. Ненужна вече котва.

Днес слънцето е ледено. Сълза. Или висулка,

премръзнала в жестоките  добри очи  на Господ.