Кога човек започва да си мисли за смъртта
и на глас да я зове, по-бързо да го вземе?
Кога желае той от майката земя,
да го прегърне и завинаги приеме?

Кога не вижда, как слънцето блести
и вятър не усеща как го гали?
Когато във душа му само отчаяние пълзи
и мракът чер го само жали...

Когато вижда, как умира бавно всеки ден,
готов да плаче и безмълвно да проклина,
че е живял напусто ден за ден,
а живота бързо е преминал...

Той вижда се, как гние бавно във пръста,
на прах как стават телесата...
Душата вижда си, как рее се във страх,
че живяла е без полза на земята.

И вижда се, как чака малко дъх,
дъхът от живата вода безценна...
За да стане той отново пак на плът
и отново да порасне пак във ценност...