“Изгряват залези.”
                    Борислав ЦЕНОВ, “Мотив за спомен”

...И духат ветрове, и сняг навяват,
и, както някой беше казал вече,
изгряват залези.
За мен – изгряват!
И се търкаля кръговратът вечен.

И падат дъждове, за да ме къпят,
мъглите се заплитат в мен, понеже
сравнението може да е тъпо,
но аз съм в дъб разлистен
                                      клон наежен.

Разтворил съм листнати гъсти пазви,
в листата две гнезда крепя грижливо
и слушам сока в мене.
Не приказвам –
дърветата живеят мълчаливо.

Но остарях.
И – сух и грапав! – виждам:
по-други са останалите клони.
За мене сякаш времето приижда
и в късна есен сухи листи роня.

А всеки лист е стих – жълтее, пада,
преди в дървото сокът да изстине.
Това ли е голямата награда
да доживееш кротките години?

Това е, може би!
Полека-лека
листата капят – златни некролози.
Стареят и дървото, и човекът,
но аз – безлистен! – ще съм гол и грозен.

Метафорите няма да ги има
стихът отлитнал ще ме разсъблича,
ще сваля дрехата на моите рими...

...И аз на себе си ще заприличам!

Ще бъда сух.
И вятърът ще свири
през пръстите на вейките ми голи.
На този свят роденото – умира.
С ума си го разбирам.

И се моля
да стана клон изсъхнал в жарка клада –
така поне ще топля и ще светя.

Дървото дава плод доде е младо...
...за огън търсят сухите дървета!