В ъглите самотата ми събрана
попива към основите надолу.
Поникнах като плевел, без покана.
Проврях се през комина тънкоствола.

Широко се протегнаха ръцете:
подпрях ги на чардаците – лиана.
Сред шипове разпукна нежно цвете.
Покорна се превих, за да остана.

Случаен лист на прага ми отронен,
препъна теб, забързан в безразличие.
Разпятие – прегръдка между клони –
в сълзите си побра едно „Обичам те!”