По стръмната извивка на небето,
над Дунав мартенският залез слиза
и късният небесен огън свети
на рамото на синята му риза;

и слънчевият восък – старо злато –
се стича по тополите и капе
дълбоко в синьото. И ври водата,
и слънцето потъва и се стапя...

И къдри речната прохладна свила
дошъл от нищото седефен вятър,
в чиято плът навярно е попила
на залеза безмълвен светлината,

защото свети в матово-сребристо,
а на крилете му се спуска здрачът
над слънцето – изтляващо мънисто,
прозрачна капка на конец прозрачен.

Припада вечер.
Всъщност не припада –
водата с млечна пара закипява,
дими самата мартенска прохлада,
а белите кълбета се сгъстяват;

и ето че нощта пълзи нагоре,
по бреговете по корем се влачи,
и вече няма дънер всеки орех,
тъмнеят сенките, чернее здрачът.

И на ръба между деня и мрака
звънят челести приказна кантата;
реката – светла хубавица – чака,
изкъпана в среброто на луната.

И вятърът до нея коленичи
и сваля тънката й синя риза,
и приказното дунавско момиче
от светлите си сънища излиза.

И плисват звездопади по небето,
потъва в тънки облаци луната,
а над вселената звъни и свети
една кантата за река и вятър.