Минават дните, и се чудя

- Какво пречупи се в мен?

Дали страхът от болестта,

смъртта или живота

сковава постоянно мисълта?

 

Несигурност и плахост чужда

са пуснали дълбоки корени в моята душа.

И колкото да искам аз не мога

да се позная в този свят сега.

 

Намразих думите, които уж описваха душата,

в толкова лъжи са вплетени сега,

и смисълът изгубва се по пътя им

в нишки от лъжи и лицемерие без край.

 

Май истинското в живота ни изчезна,

останали са само тайните сега

ограбихме смисъла на думите

в лъжи изричайки ги всеки ден.

 

Така и не разбрах какво се случи.

Как аз попаднах в пълен мрак,

макар че непрестанно търся светлината,

светлинен лъч предназначен за мен.

 

Надявам се, не просто зная,

че трябва да открия път за мен,

да счупя клетката възпираща душата,

и да оставя смелостта да бликне пак от мен.

 

И колко каменни стени ще трябва да разбия,

за да открия аз отново моята душа,

да възродя в нея светлината,

която озаряваше ме всеки миг.

 

Как искам да открия аз отново

наивността по детски, щастието

и радостта от всеки следващ ден,

и любовта изпълваща сърцето

да пусна аз навън да полети,

да ми помогнат аз да върна

изгубената вяра в света край мен.

 

Наистина, аз вярвам и се моля

животът пак да отреди ми шанс

да бъда аз човека, който зная,

че е готов по своя път да продължи…