По друмища неверни, цял век към тебе тичам
с букетче от химери и плитка на момиче.
Чехлите си изтърках по каменни пътеки.
Дали пък път не сбърках, та все те няма? Всеки
нов изгрев огледален посрещам с птича песен,
да ме опази цяла, че слиза морна есен
в косите разпилени и спират се в очите -
два въглена зелени, съмненията скрити.
Къде си, скиталецо, невернико проклети,
увяхна ми венеца, бродиран с росно цвете
и стомната протече, и хляба ми превтаса...
Уж те не чакам вече, а мисъл не миряса
и тръгвам пак, безумна, по бялата ти диря,
а сякаш огън лумнал, по стъпките се вие
неделята ми сляпа и вярата крилата,
че спомен от долапа насам ще те изпрати.
Орисница ще стори за мен последно чудо
и ще те срещна скоро, по-пъстра и от губер,
по-крехка от мънисто, по свежа от зорница,
та да намериш пристан и обич на орлица.