Кадър след цигарата

Вечер.
В прозорците- мълнии. Но сухи.
Чакам дъждът да запали фенерите си
за постоянно- в екрана на кожата ти.

Искам да знам, а не да гадая,
дали има роля за кожата ми
в голата лента на филма ти.

Но фенерите май предпочитат загадките.
И оставят на мен да играя
апарат за прожекции по тебе.

Да ги чакам?
Или да те паля?

Помня всички отложени филми,
във които участвах наужким.
Бях във кадър, а сякаш ме нямаше.
И понякога хващах фенерите-
като влакове, тръгнали вече.

Но не стигах до никоя гара.
Все напусках в движение влака-
от страха, че спечеля ли гара,
ще изгубя мечтата за нея.

И колко коловози от тела ме викаха,
докато не ръждясат релсите им.
А после ме изтриваха от филмите си.

Поддържащите роли се запомнят,
ако самите си повярват, че са главни.

И ти ли си един от филмите,
които раждат своята история
върху плътта на скъпи продуценти?
И ти ли имитираш премиера
за всяко ново куче от опашката,
изплезило език от любопитство
пред касата на твоите прожекции?

Приема ли да съм сбогуване,
глада на касата си ще заключиш.
Ще дебна някой да ми преотстъпи
билета си, за да ти бъда зрител.
Но всичките билети ще са свършили.

Негледаният филм е сигурно
най- хубавият филм. Защото
пропусналият шанса да го види
измисля по мечтите си сюжета му.

Но твоят филм е труден за негледане.
Мълчи ми, а мълчанието винаги
е шумно отрицание на себе си.
И кани някой
да го изрече със слушане.

Избирам да те слушам със очите си.
С фенери или без- все се изгаря.
И пепелта е памет за огнище.

Улавям миг на мълния в прозореца.
Запалвам си цигара със проблясъка и`.
Издишам светлина от дим в ръцете ти.

Ръцете ти са пътища за сенки,
изтрили образите си от бързане
да дишат наизуст праха на чуждите.

И всяка вечер щрихите се връщат
в панелните си домове. И никога
не се докосват- даже по случайност.
Боят се, че единият от тях
току виж е погълнал другия-
за да нахрани със картина сянката си.
До следващото и` изгубване.

Застилат си постели поотделно-
не се сънуват сенките прегърнати.
И сънищата също са опасни.
Особено ако сънуващите,
не съществуват вън от тях
и търсят въздух,
във който да докажат, че ги има.

Не смеят и насън да дишат сенките
от своя въздух. Дишат от запасите,
с които улицата ги е кърмила.

И се превръщат сенките на снимки.
Но кожата на снимка е хербарий.
И всяко закъсняло дишане
наместо да я пали, я убива.

А истинският дъх е между глътките.
Бавно като валс.
Търпеливо като струна.
Дълго- като влак
Без разписание на гари.

Преди да е угаснала цигарата,
докосвам пътищата на ръцете ти.
И осъзнавам, че те няма в сенките.
И че от погледа се раждат страховете.
Единствено докосването вижда.

Ще те докосвам! Не за цяла лента.
Между прожекциите е рана разстоянието.
Но ще запазя недовършен филма ти.
За да съм кадър, сниман след цигарата.