Изтъркани от пръстите камбани
( неавтобиографично)

Продадохме си птиците и купихме
едно гнездо със много празни стаи.
Повярвахме, че можем да напълним
стените им със смях по детски топъл.
Че можем от кутии студенокръвни
телата им в огнища да превърнем.

По огъня да шарят пръсти палави,
които са далече от порастване,
И с пламъци прозорците да бършат
от външния, забързан егоизъм.

Повярвахме и спряхме да мечтаем
за нас самите. Мислехме единствено
как бъдещите мънички ръчички
обгръщат раменете ни. И още
как устните камбанено ни галят
с оставащото „ мамо „ или „ тате „.

Повтаряхме взаимно всяка вечер,
че сигурно децата ще пораснат
и някой ден ще бъдем изоставени.
Но знаехме, че времето със тях
си струва да заровиш всичко друго,
защото ще е време, през което
отново ще се виждаме- в очите им.

В най- черните минути на нощта
обсъждахме им ранните играчки.
А после се обичахме по плътски....

Но дните отминаваха безвестно.
Заглъхваше камбаненото ехо.
И все по- кратко нощем разговаряхме.
И все по- бързо плътски се обичахме.

А денем си купувахме икони
(купувахме ги- всеки поотделно).
С лицата им мъртвешки украсявахме
стените. И се молехме за чудо.

От палене на свещи доизтъркахме
остатъка от свои отпечатъци.
Във тези отпечатъци бе Господ.
Отрекохме го- беше ни омръзнал
със своето неведомо мълчание,
отхапало езика на камбаните.

Сбогуването с Господ ни открадна
искрата за опазване на спомени.
Продадохме си птиците, а вече
не помнехме защо сме ги продали.
И седнахме със гръб един към друг,
замръзнали на кухненски столове.
Прозорците минаваха със сенки
и ближеха лицата ни по кучешки
с надеждата, че пак ще ги отворим.
И пак ще убеждаваме стъклата им,
че пламъкът тепърва ще се сбъдва.

Но сенките не стигат до очите ни-
захвърлени в стените като камъни
те чакат да си спомним. И се молят
да не забравят като нас
какво са чакали.