Първи ни напусна рано свекър ми... Синът ми го пренесе на леглото... от дивана... Той пълнолетие едва навършил, но аз в косите му за първи път видях тогава бяло...
Последва го свекървата три месеца по-късно - не можел да се справя там без нея! И месец след това, на Бъдни вечер, отиде си сестричката ми - и щях да полудея...
Не ми е било писано отгоре с това да свършат мойте загуби на близки. Не минаха и пет години и отново осиротях - и брат ми... пожела с сестричката ни връзка...
Това погуби разума на мама и оттогава никого на този свят тя няма... Тя не познава вече близките в дома ни, дори и себе си... сърцето ми покри се с рани...
И още само няколко години мирни - и край... помръкна мойто щастие тотално... лишиха ме от Любовта ми... Боже мили, дали каквото тук написах - все е вярно?! А миналата година, пролетта,преди деня на операцията ми,и татко си реши да се пресели при любимия ми...
- А аз... защо съм още тук? -задавам си го аз въпроса.От миналите си животи на смъртта напук аз тази карма вероятно нося...
Как оцелявам аз тогава ли! - Не зная! Дори не си задавам често аз въпроса този. Знам само, че зъбите много яко стискам... И че човекът всеки своя собствен жребий носи...