Щом хванеш пеперуда със ръка

и здраво във юмрука си я стиснеш,

тя литва пак, но само по душа.

Затвора ти превърнала във НИЩО.

Да, няма нищо в празния ти свят

/Спокойно! Вещите са там... и твои!/

с мъгливо-черен, прашен аромат

в горчиво-лепкавия вкус на зноя.

На оня зной, до болка изсушил

крилцата ú, въздушните, със крясък.

Защо ли тя, в мълчание, приши

сърце към теб преди последен тласък?