Тъй много пролетта ми обещаваше,
тъй лошо мами всеки идващ ден...
И докога ще трябва да прощавам?
Защо все мен?
И до кога все мен?

Безкраен лабиринт ме обкръжава
и ме притиска като в тежък сън,
а в тъмнината пъшка Минотавър
и Минос дебне някъде навън.

Едно кълбо объркани пътеки
ме стяга с пипала на октопод
и май не е занятие за всеки
безумството, наречено живот.

Решил бях, ако все пак ме излъже
съдбата с пети туз, в ръкава скрит,
аз да превърна вярата в оръжие –
до край да вярвам, твърд и упорит,

додето тя развее бяло знаме
и всичко обещано ми даде;
додето, уморена да ме мами,
капитулира и се предаде...

Но вярата до капка се източи,
прашинка вяра няма вече в мен,
а все така, насмешлив и безочлив,
измами ми поднася всеки ден.

И вече знам какво ще ми остане –
ще крачи с мене, както досега,
отсроченото разочарование,
наречено надежда
на шега.