Красотата, до болка ранена,

се откриваше с мъка едва.

Сякаш от страх притаена

се показваше вечер, след два:

светулки, танцуващи в тъмното

под ритъма тих на щурче

и рими, изкачващи стръмното

към нечии човешки ръце.

Във улични лампи луната

се мушкаше тайно във три

да огрее картина позната

на изкуство, което не спи.

То разбужда павета заспали

и посипва със цвят сивотата,

оцветява тъги и провали

и прави любов с красотата.

То танцува със глухите къщи

и бърше с дланта си сълзи.

Изчезва и тихо се връща...

То, изкуството, нивга не спи.