Лъкът разряза тишината,

дъха, присви си тъмнината,

изсипа нотите от рани,

във късните, и топли длани.

Проблесна с лунната позлата,

и с бялото си, на душата,

които, чак до кръв издрани

са... от цигулковите лани...

И разрани лъкът тъмата,

сълзи окото на луната,

сълзите му доде извират,

дано и звуците не спират...

Лъкът, преряза тишината...

Дъха му, сви се, в тъмнината...

Нощта, от болка, запулсира...

Не иска, с него, да умира...