Испанско гробище

Задрямало във вечността си гробище.
Мълчат, прибрани в тежестта си плочите.
Докато светлината търси с камерата си
пролуки дишане в покоя им,
те изпълняват ролите на камъни
без собствени души. Или посоки.

Ала когато в знак, че се предава
помаха с кърпичка от залез слънцето,
въздъхва камъкът и се затопля.
Изчаква търпеливо да го скрие
между завивките си тъмнината.

И щом последните очи на слънцето
се разтопят на мрак- открехват плочите
вратите си. Съблича се земята
от сенките. А после се затрупва,
тъй сякаш е за себе си намордник-
за да даде надежда на живелите,
че може би отново ще ги има.

Напускат като бели ризи сенките
костюма си от пръст. Но не се връщат
в света на тленните, защото знаят,
че там ще си останат сенки винаги.

Изгубилите образи веднъж,
макар и незабравени - са въздух.
Единствено ще бъдат живи сенките,
ако танцуват своето дуенде.

А пътят към дуендето е труден.
Защото всеки носи всеки танц.
И стъпките на танца са душата му.
Но изберат ли танца си погрешно мъртвите,
ще бъдат не души, а имитации.

Макар да ги боли от миговете,
които ги отхвърлят за повтаряне-
те ровят в ехото на спомените си,
За да повикат танц от пепелта им.

Фламенкото е с твърде много огън.
А сенките предимно са от пушек.
Отронена сълза е фадото.
Ала не помнят как се плаче призраците.

И бързат сенките да имат танца си,
преди да ги е ослепило слънцето.
Но само пасо добле се танцува
между антракта на нощта и изгрева.

И само в този танц болиш за щастие,
докато осъзнаваш в стъпките му,
че болката е всъщност жива глътка.

Танцуват жадно пасо добле мъртвите-
като запалени отново въглени
върху жаравата на своето безвремие.
И с всяка глътка дишане все повече
признават, че дуенде означава
да съществуваш- даже и в смъртта си.

Но огънят в леда на костите им
полека се прибира в пепелта си.
Дуенде е мозайка за живот.
А неродената мозайка е мечта,
която сбъдната докрай, умира.

Парченце по парченце пасо добле
сглобяват образи от вчера сенките.
Но никога не ги довършват утре.

Денят е дом за постоянни образи.
А те са толкова нетрайно крехки.
Разпаднат ли се, докато са живи,
ще спрат да вярват, даже и след залез
в намирането си. И ще изчезнат,
завинаги повярвали в смъртта си.

Разпадат се по своя воля сенките,
преди да изтанцуват всички стъпки.
И се приспиват под студените си плочи-
не за сбогуване. А за да се събудят.