В пространството не въздухът е истина.

Не светлото небе, скалите, вятърът...

Не езерото, мостът без въздишките,  

широките поляни под краката ни.

Не въздухът... От него нямам повече,

а трудно го побирам във гърдите си.

Скалите са безцветни като солници.

Ледът се разтопи. И е излишен.

Небето е отдавна разпечатано

без яркото мастило на прегръдката.

Цигара тишина. Димът оттатък...

Димът без топлина е само съсък,

лютива пелена, петно по устните,

оставено от щриха на целувката.

Ти. В дланите ми, в тялото ми сгушен...

Най-истински си ти. И тази утрин,

в която няма смисъл от тъгата ни,

в която няма дума за предишното.

Цигара тишина. Димът оттатък.

Как в тъмното сама да те повикам...

Какво ще бъде името ти, Слънчице,

очите ми дали ще си забравил?

Най-истинска е мъничката гънка

в усмивката ти. С моя дъх накрая...