Живеем ден за ден, в една нереална реалност
и всеки ден ни е пореден, в сивата баналност.
Не вярваме във себе си, дори да сме сами
и чакаме все някой друг да ни спаси.

Като отчупен клон на някое изсъхнало дърво,
човекът почернява и се рони час по час.
Не се усмихва, не живее и няма за какво,
вегетира в илюзорният свят на изгубеното аз.

Бълнува разумът за някаква действителност
и в руините на живота няма смисленост.
И отново ден за ден, уж към нови брегове,
отново в търсене на рани в поредните ни боеве.