“...безмълвни като нарисуван кораб
сред нарисуван океан...”
Самюъл Т. КОЛРИДЖ, “Поема за стария моряк”
Животът ми е странно приключение –
забравил съм началото му вече,
но помня – бурен океан край мене
и синкав бряг, като мираж далечен...
И палуба на кораб с мачти стари,
които вятърът на лък извива,
и щормове, които се повтарят,
вълни огромни, странно мълчаливи
сред пагубния рев на урагана,
разкъсани въжета и платнища
и водопади от горчива пяна,
и ветрове, които те разнищват...
И тъй не ден, не месец, не година
– шейсет години в яростно сражение,
на стара палуба над бездна зинала
сред тътена на водната вселена...
И как ли корабът ми оцелява?
Как още опнато плющи платното?
Секунда ураганът не престава
и аз съм все на бурята в окото?
Или това не са вълни огромни
и всеки следващ миг не е фатален?
Сънувам... или може би си спомням,
и този свят край мен е нереален?
Матрос ли съм на палубата в мрака,
сред пяната на кипналия гребен?
И ти дали наистина ме чакаш,
ще спра ли всъщност някога при тебе?
Усещам, ти за мен не се страхуваш.
Защо?
Дали не е в това въпросът,
че цяла вечност кораб нарисуван
по нарисуван океан ме носи;
че духа грозен ураган застинал,
че – нарисувано – кърви небето,
че този свят край мене е картина...
...а аз съм просто снимка на бюфета.