Потънах в топлината на измамна тишина,
спокойно се усмихнах на съдбата.
Тя беше придирчива и потропваше с крака,
суетно си приглаждаше косата.

Поканих я на масата, предложих и кафе,
остана права, някак недоволна.
Поиска си по-твърдо алкохолно питие,
изхили ми се дяволски фриволно.

Предложих и бутилка неначената със ром,
за себе си налях си от кафето.
Изгледа ме нахално и ми рече, че съм гном,
щом тихо съм се скрил от битието.

“В туй време, драги, трябва да си силен и студен.
На никой не прощавай, а ги мачкай.
В живота днес е нужно да крещиш като кретен,
безплатно не прави дори и крачка.

На всички ще разказваш само колко си велик
и хич да не ти пука за тълпата.
На чуждото достойнство бъди яростен критик
и искай помощта ти да се плаща.”

Изслушах я спокойно и изпратих я с… ритник.
Страхливо вресна: “Мамата ти стара.”
Изчезна, наранена яхна грозния си вик…
А аз прегърнах вярната китара.