Каква не бях -
и  нежен полъх тих,
и ураган,
и тръпнеща милувка…
Обичах се и мразех се.
Простих…
И песен бях,
във вятъра се сгушвах…
Звезди във шепите ми падаха -
щастливка!
Изгубвах се сред шепота на гълъби
и,  даже и в съня си,  се усмихвах…
А после -
край-
смълчан, като присъда.
И тежък…
Колко силна съм била,
щом устоях под страшната му тежест…
Светът  се сви
и после погрозня,
изправи се над мен
и ме загледа -
дали ще си поема дъх сега,
ще се изправя ли
и пак ли ще съм същата?
Изправих се -
безкраен зъл каданс,
и дишах,
и по мъничко възкръсвах,
възраждах се от шепичката пепел,
останала
след розовите облаци…
Дали съм същата?
Не съм.
Не се харесвам.
И не обичам розово…