Аз ли съм тая,
на която твоите приятели се смеят,
аз ли съм причината
тъй весело да си живеят...
Аз ли съм лудата,
която стои будна до никое време
да те чака тебе
да се сетиш за мене?
Аз ли съм тъпата,
дето безмълвно търпи и преглъща
всяка обида
и всяко твое дело присъщо?
Аз ли съм сляпата,
зад чийто гръб
ходиш наляво-надясно,
а тя си тои в тях,
сама и на тясно,
да чака телефона да звънне...
Да ама телефона си мълчи.
И защо ли да звъни?
Аз съм тъпата дето безусловно си вярва,
че любовта ни е жива,
че всичко не нарочно го правиш...
Аз съм тъпата...
Но до тук, мойто момче,
не мога повече очите да затварям,
сърцето сама да си мачкам,
да се правя на глуха и сляпа,
докато сама вкъщи стоя и си плача.
Айде, хващай пътя
и дим да те няма,
аз дълго сама няма да остана...
Може да бях онази тъпата,
дето безусловно те обичаше,
но сега ти ще си малоумния,
който разбра какво има след като го загуби
и до края на дните си
след него тичаше.