Той е мъдър. Говори полека. И меко.
Сякаш вади круши от мед. И е истински.
Той е човекът. Всъщност, просто поет.
Златни чайници сипят звезди, а небето
във мавруда си тъмен ги ръси.
На луната кубето блести, дребни капки
се целят в земята. Само облакът нещо се въси.
Той измисля най-нежните думи.
В някое старо сако къта мигове -
те ухаят на мента. И са страшно зелени.
Той умее да пише стихове. Страшно хубави.
Не като мене . . .