Хубава си, дори когато плачеш…

Повтаря ми пак огледалото криво…

Хубава си, недей от болка да се влачиш…

Навън всичко е красиво…

 

Но дали е така? Дали наистина има красота?

Или пак огледалото ме лъже…?

 

Хубава си, дори когато сричаш…

Сричка по сричка любовта…

Когато до болка се вричаш…

В името на вечността…

 

Та кой ми вярва? Дори да се вричам…

Няма смисъл… Кой тъгата ми ще отнеме?

А той дали ще се върне… дали ще кажа, че го обичам…?

 

Хубава си, дори когато спиш дълбоко...

В съня заровила мислите си слепи…

И кристални звуци хвъркат до възглавницата ти…

Дочуват се стихове на незнайни поети…

 

Хубава… не съм… Красива… едва ли….

Единствена… за теб… Поредна… никога…

Лъчезарна… и усмихната…

Щастлива и притихнала….

Завинаги влюбена… в очите на любовта…

Това съм аз, нали огледалце?

 

Хубава си, винаги, когато за миг слънцето погледнеш…

Хубава си, дори когато в очите ти има океан от сълзи…

Хубава си, когато до моята болка ти приседнеш…

Хубава си, ти кристален звук мечти…

Хубава си, такава естествена и непринудена…

Хубава си… сладък спомен от есента…

Хубава си, в мечти изоставена…

Хубава си… магьоснице… на страстта!