Мойта уж нежна, уж фина уста,
дума изстреля – отровна змия.
Жлъчно я казах, отекна навред,
приятелство топло превърнах на лед.
Креснах неистово, треснах врата,
боя се отрони и счупих брава.
В леглото се хвърлях по гръб, по корем,
думата стисна ме в своя ярем.
И зачовърка ми ум и сърце...
Как омърсих се, а с чисти ръце!...
Нямаше плът, нито кръв, ни тегло,
не стори на друг, а на мене тя зло.
Нещо заяде дълбоко в душа,
нямаше как да се аз утеша –
ще ли се върне звънтяща стрела,
гневно изстреляна – пак в тетива?!
Думата-камък за чужда глава,
смаза ме цяла, пльоснà в съвестта.
За друг я изрекох, а мен унизих.
Прости ми, приятелю, с този мой стих!
Ако ти, друже мой, мен съжалиш
и хулната дума не спомниш, простиш,
мен ще ме трогнеш, спасиш, съживиш,
но себе си, себе си ще извисиш!
Казват, че прошка с покайна уста
умива напълно от кал съвестта!
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me