Скрих се в себе си, като грозно момиче разпиляло по вятъра дръзки мечти. Ненадейна изчезнах от свят анемичен. И без туй там ме нямаше. Или почти анонимно пресичах на изгрев площадите. А наоколо мирис на градска мъгла. Тя душата ми свита в бездушие страдаше. Но духът ми бе огнен. Златен меч изкова. Та разсече веригите, приземили простора. Аз свободна летях на орлови криле. Висините ме мамеха все нагоре... нагоре. И над мен и под мен беше само небе. А наоколо... тихо... се стелеше злото. Под костюм леденееха змeеви люспи. Но от факлите лумна фениксът, който беше пепел доскоро в зениците пусти. Разгневена се втурнах - грозно момиче разпиляло по вятъра дръзки мечти. Нажежена до бяло по площадите тичам. Тичам редом до други пламтящи души. Знамена се развяват. Небесата светлеят. И от облака ангели слизат при нас. Древен конник пронизва с копие змея, че отнема се скоро всяка змеева власт. Разпиляни по вятър, се завръщат мечтите. Птица огнена пали в небето звезда. От крилата на феникса пламъци слитат. И в сърцата човешки зазорява зора...