Ръждясала ограда прекрачва гробарят,
голите дървета подминава унило,
мъглата – като дим от огън, който прогаря
застиналото време над това мъртвило.
Зловещи сенки хвърля мрачната есен,
гарванът грачи в небитието облещен,
на гробаря духовете пеят задгробната си песен,
между живите и мъртвите той е заклещен...
Единствени спътници – надгробните плочи,
душа и тяло, потънали в забрава.
„И нас това ни чака” – към земята той посочва,
отронва въздишка и безмълвен пак остава.
Подминава тъжни хора от поредно погребение,
с потъващи стъпки в гробищната кал,
и тяхното нещастие посреща с презрение,
претръпнал вече той е за сълзи и печал.
Глух, сляп безчувствен за неволите човешки,
безразличен за техните лични съдбини,
а самият той – със съзнание мъртвешко,
живее сякаш мъртъв в мрачните си дълбини...