Пресъхваме по навик заглушени
с фалшивите тенори на трамваите
и релси, ръкопляскащи по пътя ни
ръждиви папараци имитират.

Дори змиите вече са задрямали
по сухите ни пазви, без да хапят,
и в общата саксия на душите ни
увяхват разделени всички спомени.

Седалките, в прикрита срамежливост,
захапват с ритуалните си ръбове
въздишките на свитата ни влюбеност,
та стигнем ли до спирката за слизане
да бъде чужд езикът помежду им.

Оттук нататък всяко разписание
ще бъде повторяемо до втръсване-
билетите в сърцата ни се свършиха,
пътуваме на гратис с чужд транспорт,
но глобите ще плащат вечно други,
които са решили да ни имат.