Бях глина.
Просто глина – влажна, тежка,
пред оня стар, неук грънчар – Живота.
Не станах ваза.
Той направи грешка,
а после каза – мислел ми доброто.

Какво добро!
Бях проста окарина
за проста песен на овчар в полето.
Дали сте чували как пее глината
на миналите дни под ветровете?

Какво добро!
Бях звънка пъстра стомна
за селяни с калпаци и цървули.
Дали поне един от вас си спомня
от стомна да е пил вода през юли?

Какво добро!
Бях шарена паница,
изпечена до звън в пещта на дните.
Дали сте яли бобена чорбица
от пръстена паница в механите?

И днес съм глина.
Но ненужна вече.
Да сте видели стомни в магазина?
Паниците останаха далече,
изчезна глинената окарина...

Това не е носталгия сълзлива
по времето на писаните стомни.
Живеем инак.
Дните си отиват,
децата окарините не помнят,
живеем в свят изменчив и метежен...

И тук е истинската ми тревога,
че аз съм глина.
Да съм фарфор нежен
или китайски порцелан – не мога...