Пропадам с дъжда от пясък
в моя пролетен часовник.
Валя паважи, ръждиви скелета
и мисли, дето не запомням.
Съзирам себе си в черно – бялото
сега, в което се изливам.
Аз бягам в спомена при онзи орех –
при ядка, от която никнал съм;
асфалтът кален е, лежи и пречи й,
забити железа се кланят –
това е корабът, от който никога
не ще се отдели едно пристанище.
И зная – пролет е, и даже моята,
но тук цветя не никнат винаги.
Напомням есен, макар че пясъка
над мен, проклинам го, тежи ми.
Дъждът ще свърши, аз зная, някога –
ще секне пясъчният ми часовник.
Съдба часовника ще преобърне,
за да се сипе по-добрият двойник.

29.10.2008г.