Пред своя дом съм сложил стар фенер
– подарък на приятел от далече –
самотен малък фар сред мрака чер
пред топъл пристан в ледената вечер.
Когато полуздрачът слезе вън,
запалвам сам пред прага си фенера.
Защо ми е на мен фенер пред сън?
– той свети, за да може да намери
премръзнал гост, измокрен, уморен,
посоката към мене сред мъглата,
или след труден неспокоен ден
да чукне на вратата ми приятел.
Ако замръкнем някога сами,
ако приятелите ни ги няма,
ако над моя малък дом ръми
сълзата на безмълвието нямо,
пак свети фарът.
Ти си тук, до мен,
ти спиш до рамото ми и сънуваш,
а всеки сън е скитник уморен,
а всеки сън през времето пътува
и някой трябва да му сочи път,
да му покаже вярната пътека...
...и свети старият фенер. Сънят
при теб да спре и да ти бъде леко!
А аз не спя.
Нощта преваля вън,
но аз очаквам стъпки сред тревите
– добрият стих като добрия сън
е също странник, някъде се скита.
Ще го дочакам, рано е за сън.
Пред моя праг и днес гори фенерът.
Добрият стих е някъде навън.
Фенерът свети...
Той ще ме намери!