В календара ще цари Април,
докато се сетя, че е Юни.
Моят свят се е занемарил
и си правя нов с въздушни кули.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за теб това е грешно
и е време да се променя.
Да си стъпя здраво на краката,
да престана вече да летя
и да схвана „как стоят нещата”
в истинския свят. Да видя теб
- осъзнат, пораснал, следващ цели...
А пък аз, какво... Едно дете,
вярващо във врели-некипели.

Но признавам (малко ме боли),
ала вероятно ще спечелиш.
Някой ден във моите очи
и една мечта не ще намериш.
Но сега кажи ми, в твоя свят
виждаш ли лицето на луната?
И отглеждал ли си на инат,
бурени в саксията с цветята?
Смял ли си се някога насън
и ловил ли си с уста снежинки?
Вслушвал ли си се в камбанен звън?
И четирилистни детелинки
отклониха ли поне веднъж
твоя път? Забързан, устремен
и покрит със сивота надлъж.
Вярно е, не можеш да си мен...

Аз живея още във Април
и съвсем не бързам да порасна.
Всеки старец ми се вижда мил,
всяка нова приказка прекрасна.
А пък ти ме гледаш с две очи,
от които хем ми става смешно,
хем плачевно. И ми се мълчи.
Тъй като за мен това е грешно,
но не искам да те променя.
Стой си здраво стъпил на краката,
щом не вярваш в своите крила
и не схващаш как стоят нещата
в моя свят. Където и без теб
ще съм пълна с врели-некипели.
А пък ти – ядосано дете,
стиснало внушените му цели.