В поле от градски шум,
на изход от метро,
редеше глас валдхорна.
Кръгът от звуци
падаше в калта,
оставяше следи,
от цвят...
на мак,
трендафил,
теменуга,
роза...
ухания от лятото,
докосване
от пеперуда.
Човекът с шапка
на райета
и тъмносив чадър
забави сянка,
погледна малък ъгъл
от калната полянка
и се усмихна много сходно.
Валдхорната, изпъстрила калта,
отправи стъпки...
по стената,
намери дървената стряха,
надвесените любопитни керемиди...
и всички звуци отлетяха,
закичиха с цветя
стъкла на автобуси,
заплетоха криле в листа...
Шумът в града заспа...
Дъжд заръмя.
Последен пътник мина.
Човекът със валдхорна
във следващия миг се вписа...
\"Обичам чай в среднощ,
косите на жена,
когато спускат бяла панделка,
зад облаче застанала луна
и тръпка от горчиво вино,
старо...
Да тръгваме ли?
А?
По своята следа...\"
Валдхорната прибра.
А някъде полето,
с голямата луна над него знаеше,
че някой не заспа...