Тази есен извадих очите ти.
От албумите. И ги запазих,
преди погледът в тях да изстине.
Ти не си ги поиска обратно.
Замени им душите със мишки.
Бяха гладни. Но само за сбогом.
А не казаха даже довиждане.
Подариха опашки на вятъра.
И във нашия ъгъл за срещи
си поръчаха пепел дърветата.
и листата им мокро окапаха
от дъжда на раненото вчера.
Дишам сам по прозореца, в който
ние винаги дишахме заедно.
И навярно с дъха си издирвам
отпечатък от тебе да стопля.
От едната страна на стъклото,
там където доскоро те имаше -
са следите ти. И не умират
А от другата си само памет.
Есента е едно тъжно място,
във което Животът се среща
със Смъртта - на по чаша от спомени.
И решава дали да повярва
в недъха и`. Веднага. Завинаги.
Или пък да поиска отсрочка
от пръстта и`- до следваща есен.
Ако има поне една следваща,
нека бъде най-дългата есен.
Като бавна цигара, която
недопушена пак ще споделяме.
Спят ли още в очите ти мишките?
Зная, мишките често сънуват
свободата си. Но я пропускат.
И дори да избягат от клетката,
щом останат самички умират.
И докато изстиват, разбират,
че не са били никога в клетка.
А във себе си са се затваряли -
от страха да делят свободата си
с някой, който е давал от своята.
Не отлагай да дойдеш, когато
погребеш самотата на мишките.
Още пазя очите, които
ти откраднах. А в тях аз съм лятото.
И угасвам единствено вечер,
за да светят очите ти в тъмното.