Ελλάδα, Ελλάδα...
След млечното сияние на узото, морето диша някак учестено,
чадърите са сламени момичета,
косите им във жълто оцветени.
А хоризонтът - тънък бял конец,
по който слънчогледите се гонят
притихва залезът - като врабец,
а слънчевите пити сълзи ронят.
Настигам рачета - какви деца,
зарити в капки златен пясък
преплитат рачешките си крака
и ги тревожи слънчевия блясък.
А аз съм мида. Проста. Без седеф.
Без блясък, перла и надежда.
Две песъчинки в лявата пета...
за мене някой тихо се навежда...