Вечер, когато нощта се прегърби
и небето увисне на жиците,
два облака мълчаливо си тръгват,
изваляли се вече в капчуците.
Тогава луната затваря очите си
с натежали мигли от плахи сълзи.
Чистият дъжд остава измислица.
по стъклата рисувал свойте следи.
Как ли тогава чувстват се птиците,
сгушени в уморените си крила,
с мисли разбъркани и неполитнали
там, където има бистра вода.
Вечер, когато блещукат неоните
и паважът говори с късните хора,
някъде там, в сърцето пробойните
се разтварят от дневна умора.
Тогава вибрира сама тишината
и изпраща звука си по вятъра.
Всяка улица има стоп за нататък.
Есен е само. Далече от лятото.