За жалост зная какво е далеч от дома.
Колко писма съм изписвала с сълзи.
И на хляба подхвърлен какъв е вкуса
знам и често се вмъквам на пръсти
във съня ти спокоен или твоя кошмар
майко моя, прекрасна и свята...
За да смъкна за малко житейски товар
и усетя за миг топлината,
от ръката ти, майко и от свитата гръд,
да премахна въздишките тежки,
че съдбата, за жалост, оказа се прът
в колелото... и тя прави грешки...
Хващам твоите длани със мойте ръце
и притискам ги чак до сърцето,
виждам целият път върху бяло лице
извървян и болял за детето,
дето тръгна с надежда по белия свят,
за да търси не дом, а поминък,
но забрави с годините пътят назад,
от страха си за пуст недоимък...
Само нощем със сенките връща се там
и целува ръцете горещи...
Колко болка раздира сърцето му знам,
как боли самотата... и в клещи
сякаш някой е стиснал оназ свобода,
да си част от света, от всемира.
От душата със стон се откъсва сълза
и сърцето от мъка умира.
Знам какво е да чувстваш и това да боли,
дом да търсиш и топла прегръдка.
Емигрантска съдба... Боже мили пази,
да не тръгнат по моите стъпки...
Да пребъде света по щастлив и добър,
за децата ни - малки и клети
и от мъката наша направим чадър,
за дъжда от капани - проклети.
Божи мили пази ги, майко ти не тъжи,
че в света равновесие има...
Във съня ти ще идвам и от твойте очи,
ще прогонвам ужасната зима...
Ще те галя, когато се чувстваш сама
и ще пия сълзите ти в мрака.
Зная, майко, че страдаш за мойта съдба
и душата, че в нощите чака,
но помни, че съм там, в аромата на бор
и във всяка стаена минута,
във скалите могъщи съм тихият стон
и молитва от Господа чута.
Ще се върна и аз, някой ден, може би
по пътеките стари, усойни.
Пак ще пада дъжда от щастливи звезди
и ще бъдем най-сетне спокойни.