Денят костюма си съблече - със хастара наобратно,
звездите матови тела оголиха - необуздани нощни жрици,
дъждът издраска леко стъклените гърбове квадратни,
а тихият им стон се пръсна и смути съня на птиците.
Кресчендото пискливо на  пернатите
подхвана вятърът сторък със кларинет,
усука го в спирала от тъга, а след това го прати
в ръцете на брадат, полуизчезващ силует.
Проточиха се меки сенки във арпежи,
синкоп, иии... блясъъък... пак синкоп,
ноти от души самотни - цял водовъртеж
препуснаха по грифа на нощта в галоп.
Клаксон на такси - във нервна бленда
едва дочака клиента закъснял,
а уличните псета - цял биг бенд,
пригласяха му с лай, в неясен дял...
Ммм, сега е тихо,
сега е полунощ,
на ауфтакт тревогите във мен се скриха
и полифонично чувство ме раздира, сякаш с нож,
достигнало до мен от клаксона, от вятъра, от птиците,
от интуицията дисонансна, че аз съм фразата поредна,
неволно акапел нестроен гракна в жиците,
свири на мене тази нощ - и нека е последна.