Изплашена, такава бях обичана... И лъгана... Как лъгаха ме само... Безкрайно много бях обричана- да се надявам за силно рамо... Така умираха си те, мечтите ми... Със тях умирах също бавно аз... Изчезваше искрата от очите ми, и вместо тях- настани се мраз... Зимата обикнах някак лесно... Някак свикнах почти със нея... И все пак исках си и също есен- по лятно също исках да копнея... Така започна се едничка одисея! Да претърся всеки ъгъл, всеки ров. Прииска ми се... що ли да живея? Намерила си смисъл и любов... Вярно, много лутах се в безкрая. Често и грешах... О, как грешах! Но за да мога аз да те позная- Душата моя в твоята видях!!!
