На Дунава тъмната глеч
                                синевата
на бистрото юлско небе отразява
и свети в зелено и синьо водата,
прелива към розово,
става кафява.

Отсрещният бряг е потънал в тополи,
отсам, по високото, пясъкът свети
и пада във тъмните речни подмоли
прозрачното синьо стъкло на небето;

трепти преобърнато,
пламва в златисто,
внезапно улучено с лъч кехлибарен;
търкулва се слънцето, жълто мънисто,
и в синия течен безкрай се разтваря.

А въздухът свети в прозрачно-лилаво,
трепти маранята над влагата речна –
небето пламти,
светлината изтлява,
дъхти на безкрайност,
ухае на вечност.

По стръмното слиза керванът на дните –
не е ли и времето с участ такава:
тече като древна река без корито
и всичко помита,
и носи забрава.

Но вънка е юли.
В глечта отразени,
лъчите на слънцето палят жарава.
Керванът на дните ще вземе и мене,
но Дунав остава!
Но Дунав остава...