Тръгвам по стъпките –
твоите думи
в мен тишината събличат
и обличат едно пълнолуние,
по стъклото вечерно се стичат.
Прекосявам ги тихо, на пръсти,
от страх да не ги нараня.
Към два, в полунощ и до късно
търся в тях една човечна ръка.
Тяхната болка в мене пресича
две лица - на поет и сърце на монах.
Имат криле, на които политат
и мъдрост – прахът е при прах.
И уча се, уча се тях да разчитам,
когато в душата ми тегне от мрак,
когато невиждаща сляпо обичам
и изпускам навярно последния влак.
Тръгвам по стъпките –
твоите думи
преминават през мен като вятър.
Пътеката чиста и калдъръмена
отваря простора си за нататък.
Наивница – скрила усмивка,
но повярвала в тяхната сила.
В последната мога да стихна
в очите си полъха им стаила.