Лудата повтаряше, че нощем чува стъпки
и че светлината във ключалката изчезва.
Говореше измислици, побиваха ме тръпки,
всеки ден шептеше, че съдбата я наказва.

Неведнъж я виждах, седнала край пътя,
младо бе лицето й, но покрито с бръчки.
Тайно  й съчувствах през всички тези пъти
щом децата хвърляха й камъни и пръчки.

Лудата говореше със всеки, който срещне,
бродеше безцелно по затънтените друми.
Всички я намираха безумна, жалка, смешна
и често я пропъждаха с куп обидни думи.

Страх я бе от тъмното, от празната й къща,
казваше, че нощем дяволът я посещава.
Много пъти бягаше, не щеше да се връща
и до край повтаряше, че малко й остава.

Лудата отчаяно си търсеше слушател,
някой на когото може да се довери.
Ала в този град за нея нямаше приятел,
сякаш бе невидима за хорските очи.

Спря веднъж и мен, казах й че закъснявам,
помня, че прочетох в погледа й страх.
Аз не я изслушах, колко много съжалявам
и след тази вечер повече не я видях...