Тромпетът свири с топъл, плътен глас
и в дрехите ми бавно се просмуква.
В забързания и удавен в глъчка час,
крила разперва, времето разпуква...

Пренася мисълта му моя ден,
в градина пълна с цъфнали смокини
и в миг прехласнат, детски оживен,
докосвам с длани бели раковини...

Запява птица с бисерни пера,
мелодия със думи нарисувани...
мелодия със мирис на зора,
разлистваща копнежите сънувани...

И плисват се в сърцето ми вълни,
със хладни пръски, спомените галят...
Отдавна този свят ме заплени,
отхвърлил рамките, в които го затварят...

Прощален облак, сиви капки дъжд,
във сбъднат сън, надеждите обличат...
нечакано политат изведнъж
и по лицето ми на вадички се стичат...

Подухва вятър... пада тишина...
завръщат се повикани очите...
в последните си стъпки с песента,
отлитайки, покланят се мечтите...

Мълчи тромпетът... времето мълчи...
отново шум и бясна суматоха...
До мен, кога застанал си и ти,
изгубил поглед в Другата епоха...