Скалата е подпряла стария дувар

и бавно пропълзява 

в пукнатина по къщата.

Прозорците са ослепели,

а рамките са избелели

от идвалите дъждове през билото. 

Далечното е отесняло

и повече е близко,

защото е като очакване

и слушане на косата в сенокос.

От сенките са изгорели силуетите

и парят тъмното с протегнати ръце.

По пътя се размиват ветрове,

осиротели без нощните дежурства

на поети.

Измислиците се стопяват,

не им остава много време,

особено, когато са от лед

на усетила безчувственост луна,

изрязала сърцето си отвътре.

Потръпва покрива от студ.

Тук нощите изстиват,

а керемидите си ронят топлината

с парчета хоросан

и пясък за изтеклите часовници.

Сърцето на скалата

ще живее скоро в къща.

Ще се гордее, че над гръдта си

има стряха.

А тя ще стене глухо и затворено

зад ослепялата фасада…

преди да рухне 

в затвора на скалата…