Стоя на прага на дома
и очаквам да те видя под асмата,
на ум картините редя,
а мисълта ми се заплита във лозата
Сълзите ми се гонят по лицето
и бързат да се слеят с прага,
болката пронизва ме в сърцето,...
а душата ми ранена страда
Ще се връщам тук в съня си
ще те търся и ще искам да си поговорим
знам че винаги до мен си,
макар че няма те,.. да поговорим?...
Не се сбогувахме – ще ми тежи навеки,
не ми остави мъдрост във наследство,
Остави ми решения нелеки
и усмихнато, безгрижно детство.
Сега домът ни страда....
а някога ний бяхме деветима...
руши се днес високата ограда,
руши се, но ограда има...
Застанала сама на прага
оглеждам се за другите осмина.
За тебе зная, че те няма,
а май със тебе всичко си замина...
Заминаха си дните детски,
усмивките, сълзите, кучето на двора...
останаха назад и всички клетви,
че няма да се разделим, че ще останем хора...
Пак се обичаме – то е ясно,
това е от тебе наследство,
говорим, спорим и търсиме бясно
решение!... не ни е лесно...
Стоим на прага на дома –
сега сме повече от деветима,
редим отчаяни слова,
но домът ни вече няма да го има...